— Това пищящо кукле започва да ми лази по нервите — Тази фраза още звучи в ушите ми…
Ожених се по любов. Две години с Джон живяхме една красива история: романтични разходки, нежни обещания, общи мечти за бъдещето.
Когато ми предложи временно да заживеем при майка му, за да спестим пари, приех без съмнение. Тя ме посрещна с отворени обятия, наричаше ме „дъще“, поднасяше ми зелева пита с усмивка.
Но много бързо маската падна.
Критикуваше всичко: как готвя, как спя, как работя. Аз съм графичен дизайнер на свободна практика и работя от вкъщи. Но за нея аз не правех нищо цял ден. 😲
Джон остана неутрален. Казваше, че с времето ще ме приеме.
Аз се стараех да избягвам конфликтите, да запазя спокойствие. Когато забременях, се надявах нещата да се променят. Надявах се напразно.
Тя ме обвини: „Умишлено си забременяла, за да го задържиш.“ 😲
Когато се роди дъщеря ми, тя дори не дойде в болницата. А когато се прибрахме, започна да крещи при всеки плач на бебето: „Накарайте тази кукла да млъкне!“
👉Но най-лошото предстоеше… Останалото прочетете в първия коментар 👇👇👇👇.
Джон все по-често отсъстваше. Прибираше се късно, не ме поглеждаше.
Научих, че се среща с дъщерята на приятелка на майка си — тази, която тя винаги е искала за снаха.
А аз станах невидима. Още по-лошо — тя започна да ми взема парите, които родителите ми изпращаха: „Живееш тук? Значи плащай.“
Издържах всичко — заради дъщеря си.
Докато една есенна нощ, изтощена от плача на бебето, тя ме изгони. „Махай се. Ти и детето.
Веднага.“ Боса, по пижама, с бебето на ръце, се обадих на най-добрата си приятелка. При нея намерих подслон.
На следващия ден започнах нов живот. Наех малка стая, поднових работата си. Родителите ми ми помогнаха. Подадох молба за развод. Джон не каза и дума.
Година по-късно, докато дъщеря ми си играеше, някой почука на вратата. Беше тя.
С побелели коси и прегърбена стойка. Нямаше къде да отиде. Мечтата ѝ се беше сбъднала: Джон се беше оженил за „правилното момиче“. Но те я бяха отхвърлили.
Каза ми: „Прости ми.“
Погледнах я. Спомних си онази студена нощ — мокрите си крака, плача на бебето.
Отговорих тихо:
— Ще помисля.
И затворих вратата.
— Мамо, коя беше тази? — попита дъщеря ми.
Погалих я по косата.
— Някой, за когото никога не съм имала значение. Но който сега може би знае какво е… да си напълно сам.
