Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
Не заради вятъра… а заради всичко, което не беше успял да каже, не беше успял да направи.
Жената, която лежеше тук, беше Клара. Бяха женени няколко години, но животът, караниците, незаздравелите рани… ги бяха разделили. Разведоха се. Без омраза, но с много неизречени думи. Не бяха разговаряли отдавна. Прекалено отдавна.
Той мислеше, че тя е започнала нов живот, че е щастлива някъде. Не знаеше, че тя пази тайна. Тайна, която беше скрила до самия край.
Едва тогава, когато го повикаха за погребението ѝ, той научи истината…
👉 Продължението е в първия коментар 👇👇👇👇.
Той разбра истината. Клара е имала дъщеря. Тяхна дъщеря. 😯
Малко същество, родено от тяхната любов – във време, когато всичко още изглеждаше възможно.
Тя никога не се бе осмелила да му каже. От страх? От гняв? Той никога нямаше да знае със сигурност. Но тя беше оставила писмо, което помолила сестра си да му предаде. В него пишеше:
„Нямах кураж да ти кажа, че си станал баща. Казва се Лила. Има твоите очи. Грижи се за нея, ако искаш. Тя заслужава да познае любовта на своя баща.“
Той прочете тези думи десетки пъти, със свито сърце и треперещи ръце.
Как беше могъл да пропусне това? Как тя беше успяла да носи това мълчание толкова дълго?
Пред гроба ѝ той не плачеше само за Клара. Плачеше за мъжа, който беше – твърде сляп, твърде горд. Плачеше за бащата, който не беше станал навреме.
Но в този ден, сред тъгата, се роди нещо ново: обещание. Обещание да навакса времето, да открие Лила, да ѝ каже, че не е сама. Че има баща. Че той е тук. Сега.
И че, въпреки всичко… любовта не си беше отишла с Клара. Тя живееше. В Лила.
