Тя остави детето си да ме удря в гърба — това, което направих, я замрази на място.
Не съм от хората, които обичат да създават проблеми, особено в самолет. Обичам спокойствието. Малко четене, подремване, пристигане на място без да говоря с никого.
Но на този полет нещо постави нервите ми на изпитание… всъщност, някой.
Зад мен, едно малко момче, на около 6 или 7 години, не спираше да удря с краката си в седалката ми. Първоначално леко… после с редовността на зловещ метроном. БАМ. БАМ. БАМ. 😯 Като капка вода, която пада, само че тук, това беше крак в лопатките ми.
Обърнах се за първи път. Усмивка, която едва се изтласкваше. Дипломатичен поглед. Никакъв ефект. Майката, седяща точно до него, изглеждаше в друг свят, прекалено погълната от телефона си. Изглеждаше сякаш казваше: „Просто е дете.“
Да… но не е и батут, госпожо.
Аз издържах. Десет минути. След това двадесет. После тридесет.
Когато усетих, че нивото ми на търпение е достигнало нула, направих нещо, което обикновено не правя.
👉За продължението, прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
Станах бавно, спокойно. Вдигнах чантата си, отидох при стюардесата и я попитах дали е възможно да говоря с пътничката зад мен.
Върнах се до нейното място, наведох се с усмивка, колкото мирна, толкова и твърда, и й казах:
— Здравейте. Предлагам ви малка размяна на места. Само за няколко минути. Така ще можете да изживеете точно това, което аз изпитвам от излитането, всеки път, когато синът ви ме удря в гърба.
Мълчание.
Тя ме погледна. Устата й беше леко отворена. Детето също замръзна. Стюардесата не се наложи да се намесва. Мисля, че с едно изречение всичко беше казано.
Тя не помръдна. Но познайте какво?
Ударите спряха. Изведнъж. Като по магия.
И накрая успях да се облегна на седалката си… без да се питам дали съм в самолет или в игрална зала.
