Влязох в пекарната, както обикновено, за да купя хляб.
Сутринта беше наистина студена, леденият вятър пареше кожата. Вътре беше топло, ухаеше на козунак и канела. Пред щанда стоеше възрастна жена, много крехка, която се движеше бавно.
Трудно ѝ беше да върви, краката ѝ бяха тежки, но тя се държеше. 😔
Приближи се плахо до младата продавачка — момиче на не повече от двадесет и пет години, с вързана коса и леко отегчено изражение. Чух как възрастната жена прошепна, почти молейки:
— Мило дете, дай ми поне едно хлебче, не съм яла от два дни… 😔
👉За да прочетете продължението, вижте първия коментар 👇👇👇👇.
Продавачката дори не помръдна. Отговори сухо, без никакво чувство:
— Съжалявам, бабо, тук нищо не се дава безплатно. Ако нямате пари, не мога да направя нищо.
Видях болката в очите на възрастната жена. Тя наведе глава, очите ѝ се насълзиха. Прошепна едно „благодаря“ и се отдръпна, готова да излезе.
Тогава продавачката изпусна табла с кроасани на пода. Разнесе се силен шум и кроасаните се разпиляха по плочките. Тя започна да ги събира, леко непохватно, зачервена от срам.
Без да се замисля, възрастната жена коленичи, за да ѝ помогне да ги събере. В магазина настъпи неловко мълчание. Продавачката гледаше жената с изненада, сякаш не знаеше какво да направи.
— Така или иначе ще ги изхвърлите, каза продавачката. — Щом е така, може ли да ги взема? — попита възрастната жена.
Продавачката се поколеба, но колежка ѝ прошепна да го позволи. Накрая се съгласи, и възрастната жена напусна магазина със пакет кроасани, притиснат до гърдите ѝ, като съкровище.
Навън, докато се отдалечаваше, към нея се приближи един младеж. Казваше се Максим и работеше в друга пекарна наблизо.
— Ако искаш, ела довечера — ще ти дам някои сладкиши, които не са съвсем пресни и ще бъдат изхвърлени — ѝ каза той.
Възрастната жена се усмихна, трогната от този прост жест. От този ден нататък, тя идваше всяка вечер да взима един пакет — а понякога споделяше кроасаните със своите съседи. Родиха се истински приятелства.
По-късно видях как продавачката се извини на възрастната жена за първоначалния си отказ. Тогава разбрах: понякога е нужен само малък жест, за да върнеш надеждата на някого.
