Дядото моторист държи внучката си, която не е оцеляла при раждането, в продължение на две часа — и променя начина, по който се оказва неонатална грижа
Моята внучка, за съжаление, не оцеля при раждането… но аз отказах да ми я вземат😱. Тя беше толкова красива – десет миниатюрни пръстчета, десет малки пръстчета на краката, носът на дъщеря ми и брадичката на съпругата ми, която отдавна си беше отишла. Родена в тишина, която разбиваше сърцето, в тридесет и седмата седмица. Лекарите просто казаха: „Нямаше какво да се направи.“ Понякога бебетата не остават.
Но аз я държах в ръцете си. Този дядо, когото тя никога нямаше да опознае, ѝ тананикаше същите приспивни песни, които някога пеех на майка ѝ, преди тридесет години. Дъщеря ми беше под упойка и губеше много кръв. Съпругът ѝ се срина, когато чуха, че вече няма сърдечен пулс.
Останах само аз – стар моторист на шейсет и девет години, с татуирани ръце и разбито сърце – държейки това съвършено ангелче, този дъх живот, който никога нямаше да види деня. Погребалният директор пристигна. Той протегна ръце, но аз я притиснах още по-силно към себе си.
„Още не,“ прошепнах. „Тя трябва да знае, че е била обичана. Дори и само за две часа, тя трябва да усети, че се борихме за нея.“
И това, което се случи след това в болничната стая, завинаги промени начина, по който цялото неонатологично отделение подкрепя семействата, изгубили бебе.😱😨
👉 Прочетете продължението в първия коментар 👇👇👇👇.
Когато директорът на погребалната служба дойде, за да „вземе“ бебето, дядото отказа.
„Още не,“ прошепна той. „Тя трябва да знае, че е била обичана.“
Въпреки правилата, той настоя да я държи в коженото си яке, сгушена до сърцето му, докато един развълнуван лекар не му позволи още два часа. През това време той говореше на Лили, разказваше ѝ за покойната ѝ баба, за живота, който би имала, за моторните разходки, които мечтаеше да сподели с нея.
Една сестра, трогната, предложи да снимат малката и да ѝ направят баня — „защото всяко бебе заслужава първата си баня“. Заедно я измиха, облякоха я, обгърнаха я с безкрайна нежност.
Когато Емили се събуди, баща ѝ сложи Лили в ръцете ѝ. Младата майка заплака, люлееше я, наричаше я по име, преди да заспи, изтощена. Тогава дядото сам занесе малката до моргата — с достойнство, с любов.
На погребението, заобиколен от десетки мотористи, той каза:
„Лили живя две часа и седемнадесет минути в ръцете ми. И през тези две часа беше обичана повече, отколкото някои хора в цял живот.“
Неговият жест трогна болницата толкова дълбоко, че те създадоха специална стая за родители в траур: Стая „Лили“.
Три години по-късно Емили роди здраво момченце. Но всяка година на 15 октомври дядото качва своя Харлей.
„За онези две часа и седемнадесет минути,“ казва той, „тя беше моята внучка.“
