Вечер винаги дърпам завесите си малко по-силно, сякаш това може да защити апартамента ми до старото гробище. Вече двадесет години живея по този ритуал: първо завесите, после каната за чай, накрая телевизията и новините. Скърцането на липите навън ми напомня, че всичко е тихо, и това ме успокоява.
Онзи петък внучката ми Клара се прибра от извънкласното си занимание — ключ в ръка, ръцете в джобовете, с леко загадъчно изражение.
— Здрасти, бабо! — каза тя, хвърляйки чантата си.
— Измий си ръцете, водно конче мое — отвърнах, без да се обръщам.
Върна се с мокри ръце, но изведнъж извади стара, мръсна, износена дървена кутия. 😯
— Виж какво намерих! — каза гордо.
Сбърчих вежди. Кутия от гробището? Това никога не е на добро.
— Къде точно?
— До оградата, почти заровена.
👉Продължението е в първия коментар 👇👇👇👇.
Усещам как тревогата ме обзема. Нещата, които идват от гробището, трябва да останат там. Но любопитството надделява. Решавам, че можем да я отворим — внимателно, предпазливо.
Слагам вестник върху масата, кутията отгоре. Ръждясалата ключалка изскърцва, когато я отварям. Вътре — кадифена кутийка, тъмна торбичка и вътре… млечни зъбчета, пожълтял пръстен, къс хартия: „Да се пази до черния ден“.
Леден студ стяга сърцето ми. Има и стари банкноти и ролка с рентгенови снимки. На първата — женски череп с пукнатина, подписана с „Е. Льомоан, 1989“. Името на моя съпруг. Елиз, братовчедка му, изчезнала мистериозно преди години.
Паниката ме облива. Клара ме гледа притеснено.
— Отиди в стаята си, гледай анимация — казвам рязко.
Взимам стария телефон, който синът ми искаше да изхвърля, и набирам „112“. Полицията идва, прави снимки, изготвя доклад. Клара дава показания — със свито сърце.
През следващите дни се носят слухове. Пръстенът е принадлежал на съпруга ми, който почина преди пет години. Как се е озовал тук? Тъмно минало, заровени тайни.
Една приятелка ми се обажда — вървят слухове за тайно гробище, истории, които изплуват. Клара ме пита дали дядо ѝ е бил лош човек. Мълча дълго.
— Беше сложен човек — казвам накрая. — Допусна грешки… грешки, които съсипаха животи.
Вестникът публикува статия. Погледите се променят. В училище започват да наричат Клара „гробарката“. Полицията продължава разследването. Черепът е открит под дърво — на тридесет години.
Претърсвам документите си и намирам снимка на усмихната Елиз, държаща същата кутия. Съдбата вече е била предопределена — просто не сме го знаели.
Пристига заповед за обиск. Изправям се пред съмненията си. Съпругът ми — строг… но убиец? Вече не знам какво да мисля.
Всичко си идва на мястото: скандали, насилие, тайни, заровени до гробищната ограда. И едно минало, което може би никога няма да мога напълно да погреба.
