От най-ранна възраст усещах дистанция между мен и майка ми, нещо като невидима празнота. 😔 Имаше тежки мълчания, избягващи погледи 👀, жестове, които сякаш измерваха всяка взаимодействие. 🤐 Чак много по-късно разбрах, че тази дистанция не беше просто безразличие… а нещо много по-дълбоко. 💔⬇⬇⬇⬇⬇
Не защото не ме обичаше, а защото… приличах твърде много на него. На баща ми.
Същият поглед. Същият начин на ходене, на мръщене, на мълчание. Бях за нея живо изображение на този, който я е разбил. 😞
Разбрах това много по-късно.
Когато бях малък, виждах само нейния избягващ поглед, нейните студени мълчания, нейното отсъствие, дори когато беше там. Мислех, че аз съм проблемът. Че не съм достатъчно послушен, достатъчно добър, не заслужавам любов. 💔
Чак когато открих това писмо, внимателно сгънато в дъното на старо чекмедже, всичко осветли. ✉️
Писмо, което тя никога не изпрати.
Тя пишеше:
„Не мога да понасям да виждам лицето му в лицето на сина ми. Всеки ден е рана, която кърви в тишина.“ 😢
Не беше омраза. Беше болка. 💔
Така че не, тя не ме даде в сиропиталище. Тя се бори с болката си, с демоните си, с спомените си. Тя ме запази. Може би в началото без нежност, но с кураж. И постепенно се роди по-мек поглед. 🌱💛
Днес й прощавам. 🙏 Защото понякога да обичаш означава да избираш да останеш… дори когато всичко боли. 🥀
А ако четеш това, ти, който се чувстваш отхвърлен и неразбран, помни: отхвърлянето не винаги е въпрос за теб. Понякога е просто болка, която не е излекувана и говори вместо теб. 💖
