— Тризнаци? Шегуваш се, нали? Три бебета наведнъж? Искаш да съсипеш живота на сина ми?
Всичко започна с взрив. Остър глас, треперещ от страх и преди всичко — изпълнен с отхвърляне.
Онази вечер се прибрах вкъщи цялата разтреперана. Образите от ехографията се въртяха в главата ми като опияняваща мелодия: три сърдечни удара. Три живота. Три чудеса. 🥰
Когато тихо казах новината на Макс, очаквах да изпадне в паника. Но вместо това, той ме прегърна. Очите му блестяха.
— Три бебета наведнъж… Това е чудо, Инна!
Разплаках се в ръцете му. След пет дълги години лечение, чакане, съмнения… животът ни подари три съкровища наведнъж.
Но една сянка оставаше: Маргарита. Майка му. Тя никога не ме беше приела. За нея бях грешка — жена, неспособна да даде наследник. 😔
Следващата неделя я посетихме. Тя сложи ръка на корема ми и се усмихна подигравателно:
— Още една от диетите ти? Ще си останеш безплодна, бедно момиче…
Когато Макс спокойно каза, че очакваме тризнаци, настъпи тишина. После започнаха подигравките…
👉 За продължението прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
— Три? Това е лудост!
— Искаш да вържеш сина ми към живот, пълен с мъки?
— Тези изкуствени бебета никога няма да бъдат нормални!
Станах, трепереща… и после всичко потъна в мрак.
В болницата диагнозата беше ясна: пълна почивка. Стресът можеше да застраши всичко. Макс се закле, че ще ме защитава — дори от собствената си майка.
Но Маргарита се върна. Отново. Със своята отрова, със съмненията си:
— Наистина ли вярваш, че са твои? Измамили са те, сине мой!
Накрая Макс избухна:
— Или ще уважаваш семейството ми, или вече не си част от него.
Той затвори вратата. И тя никога не се отвори отново.
Бременността ми беше трудна, но бебетата се родиха. Две момчета. Едно момиче. Здрави. Обгърнати с безкрайна любов.
Маргарита никога не дойде. Отказа да признае „тези аномалии“. Но в нашия дом нямаше място за злоба. Само за любов.
Една вечер, докато люлеех едно от децата, прошепнах:
— Дори едно щеше да ме направи щастлива… Но три… това е животът, който изцели всичките ми рани наведнъж.
А Макс прошепна:
— Това, което имаме… е съкровище. Никой и нищо не може да ни го отнеме.
