Всичко започна една мъглива сутрин. Разхождах се из полето си, скрежът още се беше впил в земята.
И тогава ги видях.
Закръглени, надиплени маси, застинали в лед. Сякаш лежаха там, чакайки нещо.
Изглеждаха почти като живи…
За миг имах чувството, че съм попаднал в друг свят.
Замръзнах на място.😯
Земята, студът, тишината… всичко беше застинало около тези зловещи форми.
Извадих телефона си и направих снимка — по навик, без да знам точно защо.😯
Не за да доказвам нещо. Просто защото беше странно. Защото никога досега не бях виждал нещо подобно в полетата си.
После, докато се приближавах, реалността ме застигна.
👉 За продължението, прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
Бях ги забравил. Тези зелки.
Миналата зима бях пропуснал част от реколтата. Някои бяха останали в земята, свити под снега.
Но тази зима беше мека: не бяха замръзнали веднага. Размекнали се, подули се, деформирали се.
А първата истинска февруарска слана беше втвърдила всичко. Резултатът: гробище от зелки, вкаменени в леда.
Гротескни силуети, почти човешки.
Днес ги гледам като някакво странно произведение на природата.
Отвътре — само гниене. Завръщане в пръстта. Скоро ще са тор.
Но тази гледка, онази сутрин, завинаги ще остане в паметта ми.
Защото преди да разбера какво всъщност е това… се усъмних.
Почувствах хлад.
И за няколко секунди… си помислих, че съм събудил нещо.
