Наистина ми беше приятно да посрещна семейството на съпруга ми. Даниел обичаше тези вечери, когато всички се събираха. Правех всичко възможно всичко да мине добре.
Родителите му бяха нормални хора – нито груби, нито неприятни. Но сестра му… Лаура… това беше съвсем различна история. 😔
Още от първия ден тя ме караше да се чувствам като натрапница. С малки забележки, маскирани като комплименти, и презрителни погледи – тя знаеше точно къде да натисне, за да ме нарани.
Дълго време се преструвах, че не ми пука. Но с времето тя успя да ме накара да се съмнявам в себе си.
Снощи, отново, аз бях тази, която приготви вечерята. Грижих се за всичко, докато останалите спокойно си приказваха в хола. Нищо ново. Дори коментарите на Лаура вече бяха част от обичайната атмосфера. Като когато каза с усмивка:
„Сосът готов ли го купуваш? Даниел, спомняш ли си как мама го правеше сама?“
Усмихнах се учтиво. Свикнала съм. 😔
Но тази вечер нещо беше различно.
След като гостите си тръгнаха и аз започнах да почиствам кухнята, забелязах малко листче, залепено на хладилника. 😯 Само няколко думи, написани старателно…
👉 Продължението ще намерите в първия коментар 👇👇👇👇.
„Провери телефона на Даниел.“
Сърцето ми започна да бие лудо. В началото си помислих, че е лоша шега. Но когато го прочетох отново, ме обзе тревожност. Без да се замислям, отидох в спалнята. Даниел вече почти спеше. Хвърлих листчето на леглото.
— Това какво е? — попитах с треперещ глас.
Той се надигна, объркан.
— За какво говориш?
— Лаура остави тази бележка. Искаш ли да ми обясниш?
Той я прочете и видях как лицето му се промени. Избледня. После промълви почти нечутимо:
— Това е някаква шега, нали?
Не казах нищо. Взех телефона му от нощното шкафче. Едно име веднага ми се наби в очи: София. Отворих разговора. Може би не трябваше… но вече знаех какво ще видя.
„Липсваш ми.“
„Жалко, че няма да се видим тази вечер.“
„Тези тайни срещи вече ми тежат.“
Всяка дума пареше в очите ми. Искаше ми се да крещя. Ръцете ми трепереха, гърлото ми беше свито.
— София? Коя е тя? — прошепнах.
Даниел опита да се оправдае, с отслабнал глас:
— Не е това, което си мислиш…
Изсмях се. Сух, болезнен смях.
— Така ли? Защото на мен ми изглежда, че ме мамиш.
Той започна да говори, да се извинява, да заеква. Прекъснах го с жест. Не исках да слушам оправданията му.
И тогава всичко ми стана ясно. Не беше само Даниел. И Лаура знаеше. Но не беше достатъчно смела да ми го каже в очите. Не. Тя избра да ме остави сама да го открия – като жестоко разкритие след десерта.
Грабнах телефона си и се обадих на Лаура. Тя вдигна почти веднага.
— Значи най-накрая го прочете? — каза, сякаш ме е чакала.
— Знаела си, — изсъсках. — Знаела си и си решила да ме подведеш.
— Исках да разбереш, — отговори тя с фалшиво мил глас.
— Можеше да ми го кажеш. Предпочете да ме унижиш.
Тя се изсмя.
— Хайде сега… Ако ти го бях казала, щеше да ме сметнеш за лъжкиня. А така сама го видя.
Знаех, че в известен смисъл е права. Но начинът, цинизмът… това беше непростимо.
— Ще пожънеш това, което си посяла, Лаура, — казах студено и затворих.
Върнах се в спалнята. Даниел още беше там, вцепенен, безмълвен. Хвърлих телефона му в лицето.
— Свърши се.
И го мислех. Това не беше просто край на една семейна вечеря. Това беше край на една илюзия. Повече не исках да живея в лъжа.
