Разхождах се спокойно в гората – както често правя, когато имам нужда да прочистя мислите си.
Да вървя сред дърветата, да слушам шумоленето на листата и да усещам аромата на влажната земя винаги ми носи спокойствие. Но тази разходка щеше да се окаже различна — момент, който не бях предвидил.
В онази тиха сутрин всичко изглеждаше нормално, докато нещо странно не привлече вниманието ми. Точно до края на пътеката забелязах странни жълти топчета, разпръснати по земята. 😯
Яркият им цвят контрастираше рязко с окапалите листа и първоначално реших, че са някакви редки гъби… или може би забравени детски играчки.
Любопитството ми ме накара да се приближа.
Но колкото по-близо отивах, толкова по-ясно виждах — тези „гъби“ се движеха. И… писукаха. 😯
👉Продължението е в първия коментар 👇👇👇👇.
Тогава разбрах: пред мен имаше група току-що излюпени пиленца.
Мънички, крехки, сгушени едно в друго, някои все още наполовина в черупките си. Трепереха, вероятно от студ, и издаваха слаби, жални звуци.
Шокът ме прикова на място.
Беше очевидно, че някой ги е изоставил тук – в средата на гората, напълно беззащитни.
Без да губя време, се обадих в приют за животни. За щастие помощта дойде бързо. Заедно внимателно събрахме пиленцата, стараейки се да не ги нараним.
За щастие много от тях все още бяха живи. Отведоха ги на топло и безопасно място.
По-късно научих, че повечето от пиленцата са се възстановили и скоро ще бъдат поверени на хора, готови да се грижат за тях.
Нямам представа кой ги е оставил там.
Но това преживяване ме разтърси дълбоко. Напомни ми колко много може да промени един прост жест, един внимателен поглед — съдбата на едно живо същество.
Понякога една на пръв поглед обикновена разходка се превръща в истински урок по човечност.
