Никога не съм си представяла, че ще видя отново учителя си от гимназията след толкова години, но ето го – стоеше пред мен и ме нарече по име, сякаш времето не бе минало.
Тази неочаквана среща доведе до нещо, което дори не бях си мечтала.
По онова време в училище, господин Харпър беше от онези учители, които всички обожават – енергичен, усмихнат и, честно казано, доста привлекателен. 😊
Все още помня как ме похвали за един анализ по история и ми предложи да обмисля юридическо образование. Бях притеснена, колеблива – предпочитах часовете по история пред математиката.
Годините минаха. Напуснах града, започнах нов живот. Докато един ден, когато бях на 24 и се върнах, познат глас не извика името ми. Вече не беше „г-н Харпър“, а Лео.
Всичко се беше променило, а аз нямах представа какво ми готви бъдещето… 🤔
👉Продължението четете в първия коментар 👇👇👇👇.
Смеехме се, че вече няма никаква дистанция между нас. Той ми каза, че все още преподава, но вече английски, не история.
Разказа ми за преживяванията си като учител, а аз му споделих за живота си, за неясната си мечта да отворя собствен магазин.
Разговорите ни бързо станаха дълбоки. Една вечер в кафене го подкачих, че използва връзката ни, за да получи историческа информация. Той се усмихна и ми каза, че има съвсем други причини да иска да е близо до мен.
Година по-късно се оженихме – под стар дъб в градината на родителите ми, заобиколени от светлини и смях. Просто, така както си го представяхме.
Никога не съм мислела, че любовната ни история ще изглежда така, но всичко беше толкова естествено, очевидно.
След като гостите си тръгнаха, останахме сами. Той ми подаде подарък. Разпознах почерка си на корицата – старият ми дневник с мечти, който бях писала по време на часовете по история, представяйки си бъдещето.
Бях го забравила, но той го беше запазил – открил го в стара кутия, докато сменял училището.
Докато четях тийнейджърските си мечти, се разчувствах. Съмнявах се, че някога ще се сбъднат. Но той постави ръката си върху моята и ми каза, че вярва в мен, че ще бъде до мен във всяка стъпка.
Няколко седмици по-късно реших най-сетне да последвам мечтата си – да отворя книжарница с кафене. Докато боядисвахме стените заедно, го попитах дали мисли, че ще идват хора. Той се усмихна и каза: „Да, дори ще има опашка – само за да почувстват атмосферата тук.“
И беше прав. Това кафене не е просто бизнес – то се превърна в истинско средище за нашия град, място за срещи и вдъхновение.
С Лео до мен всеки ден пише нова глава от нашата история. Заедно създадохме не просто търговски обект, а дом за нашите мечти – и тези на другите. И знам, че това е само началото.
