Всички в операционната зала останаха вцепенени, когато д-р Льофевр едва не припадна — но това, което той направи след това, за да спаси младата жена, дълбоко промени възприятието ми за медицината.😱
Този ден остава завинаги в паметта ми. Това не беше просто операция, а истински акт на отдаденост.😱
Д-р Томас Льофевр, един от най-уважаваните хирурзи в града, извършваше сложна операция на младата жена. Туморът беше разположен толкова близо до нейния лицев нерв, че всяко невнимание можеше да я лиши от усмивката й завинаги.
Залата беше потопена в тежка тишина, нарушавана само от звуците на мониторите… до момента, когато д-р Льофевр изведнъж се поклати. Лицето му изби на бледо и ръката му започна да трепери.
„Докторе, добре ли сте?“ прошепна една медицинска сестра.
„Натискът ми… пада“, отговори той, запъхтян и люлеещ се на краката си.
Повечето хирурзи вероятно биха прекратили операцията, но д-р Льофевр се взря в пациентката си, после погледна всички ни и каза с уверена глас:
„Завършваме операцията. Започнете инфузията — ако е необходимо, използвайте крака ми.“ 😱
Това, което се случи след това, остави всички членове на екипа без думи.
👉 Пълната история ви очаква в първия коментар. 👇👇👇👇.
Това, което видях тогава, ме дълбоко впечатли. Д-р Харис, един от най-уважаваните хирурзи, трябваше да премахне тумор от младата жена, притиснат до нейния лицев нерв.
Посред операциите започна да се чувства зле, жертва на хранително отравяне. Кръвното му налягане спадна, но той не се предаде. Вместо да отстъпи мястото си, той поиска да му поставят инфузия на крака и продължи да оперира с впечатляваща прецизност, въпреки болката.
Този момент, незабравим, ми разкри, че д-р Харис не се бори само за себе си, а и за живота на пациентката си. Ако беше спрял, рисковете бяха огромни. Но той упорства, дори когато собствените му сили отслабваха.
След като операцията беше завършена, пациентката се събуди без да знае през какво е преминал нейният лекар, за да я спаси.
По-късно, когато историята се разпространи, всички го нарекоха герой, но той скромно отговори: „Не съм герой, всеки хирург би направил същото.“ Неговата скромност ме впечатли. Този ден разбрах, че медицината е много повече от работа, тя е призвание.
Но тази история също ми постави въпрос: на каква цена? Лекарите са хора, а понякога културата на медицината ги кара да игнорират собствените си нужди.
Ние трябва да подкрепяме тези, които носят тази тежка отговорност, така че да не им се налага да рискуват здравето си, за да спасят здравето на другите.
