Никога не съм мислела, че случайността може да удари толкова силно, толкова жестоко.
Осем години бяха минали от изчезването му. И ето че, на една пътека в Central Park, сред шума на листата и бързащите силуети, го разпознах — Лео. Или поне това, което беше останало от него.
Слънцето бавно залязваше над Ню Йорк, хвърляйки златиста светлина върху празните пейки.
Бях дошла да се разходя сама преди полета си за Токио, отказвайки последното си лакомство при Софи — обикновена лимонова торта, която изведнъж ми се стори безсмислена.
Интуиция ме теглеше някъде другаде, към странна меланхолия, която не можех да назова.
И после той беше там. Непознат. Сивееща брада, износено палто, очи като бездънни кладенци. Спря ми дъхът. Подходих, с едно име на устните си:
— Лео? 😯
👉 За продължението, прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
Той бавно вдигна глава.
— Клара…
Този шепот ме прониза. Това беше той.
Намерихме убежище в малко забравено кафене в северната част. Такова място, където захарта лепне по масите и времето сякаш е спряло.
Там, между два глътки горещо, горчиво кафе, той разказа останалото от историята си. Внезапно изчезване, два часа преди сватбата ни. Мъже в стаята му, изпратени — каза той — от майка ми. Удари, безсъзнание. После празнота. Месеци скитане. Разкъсана памет, размазано име: Клара. Нищо повече.
Слушах го, като вцепенена. Част от мен искаше да повярва в заговор. Другата вече усещаше сянката на съмнение да расте.
— Никога не съм преставал да те обичам, каза накрая. Исках да знаеш.
У дома при Софи разказах всичко. Тя не знаеше какво да каже. Затова се обадих на майка ми. Гласът ѝ едва трепна.
— Исках да те защитя, каза тя. Но никога не съм му навредила. Просто му дадох… изход.
Тя му била дала пари. Той бил приел. Според нея.
Всичко се пропука в този момент. Миналото. Спомените. Любовта. Всичко стана нестабилно. После един леден детайл: портфейлът ми изчезна. Чантата ми, оставена за няколко минути на пейката. Празна.
Стоях дълго, неспособна да плача. Един мъж ми подаде носна кърпа.
— Добре ли си?
Усмихнах се фалшиво.
— Ще бъде.
Никога няма да разбера какво се е случило наистина. Може би и двамата са лъгали.
Може би никой. Но в този ден разбрах нещо важно: не можеш вечно да живееш в лабиринта на съжаленията. Миналото може да ни нарани. Но не трябва да ни поглъща.
Затова тръгнах към летището, с лекота в сърцето от болка, която най-сетне приех. Готова да напиша нов живот — без призраци.
