— Може ли да видя Нугат за последен път? Искам да се сбогувам…
Още от дете Луи усещаше особена връзка с животните. Той не просто обичаше тяхното присъствие — той ги разбираше. Кучета, котки, ранени гълъби, скитащи таралежи — всички намираха в него убежище. Домът му бе изпълнен с живот, топло пристанище за изгубени души.
Когато срещна Клара, веднага разбра, че тя ще сподели тази тиха мисия. Домът им бързо се превърна в радостен ковчег: трима деца, градина, пълна с пера, козина, нокти и крила. Детският смях се преплиташе с лай и мъркане. Тишина нямаше, но хармонията беше там.
Времето си свърши работата. Децата напуснаха гнездото. Клара си отиде тихо в една есенна утрин. А Луи, въпреки самотата, не промени вътрешното си обещание: да приема още, да обича винаги.
Не искаше нищо, освен едно: животните му да бъдат защитени след него. Децата слушаха неспокойно.
— Татко… не говори така. Имаме време…
Но той знаеше, че времето не предупреждава. Накрая обещаха.
За продължението, вижте статията в първия коментар👇👇👇👇
Сред всички свои спътници имаше един, когото Луи носеше в сърцето си по различен начин: Нугат, кремава котка със заразени очи, сляпа още от раждането.
Намерена под пейка, трепереща, без глас. Луи я хранеше капка по капка, всяка нощ, докато животът се върна.
Нугат не виждаше, но разпознаваше Луи по-добре от всеки друг. С лапа върху ръката му, слушаше как той свири на хармоника, винаги седнал в краката му, с муцунка вдигната нагоре към него като към звезда.
Всяка следобед те отиваха в парка. Луи отваряше куфара, Нугат се сгушваше в кошницата до него. Музиката се понасяше между дърветата. Минувачите спираха, трогнати.
Един ден, непознат седна. Висок, прегърбен, с бастун в ръка. Слушаше без дума. После, тихо каза:
— Идвам, когато дойде времето.
И си тръгна.
Същата вечер Луи извика децата си:
— Идвайте. Време е.
В болницата пак помоли:
— Не ги изоставяйте.
Когато Нугат пристигна, скочи на леглото, приближи лицето му. Луи прошепна:
— Моето смело мъниче… благодаря ти…
А котката, сякаш вдъхновена, донесе парче хляб и го постави в ръката му. Луи не помръдна. Тогава Нугат го побутна леко с лапа, сякаш искаше да го събуди.
Всички плачеха. Освен мъжът с бастуна, който стоеше в сянката.
— Готов е — каза той. — Ела.
Луи видя тялото си, неподвижно, и разбра. Хвърли последен поглед към Нугат.
— Няма да си сам. Те ще се грижат за теб.
Но преди да влезе в светлината, спря.
— Ще чакам Нугат.
— Тогава ще трябва да се върнеш — каза водачът.
— Ще го чакам.
И изчезна.
В стаята Нугат вдигна глава. Вече не плачеше.
Неговият човек го чакаше.
