Слънцето нежно огряваше малката тиха улица, където всяка къща изглеждаше сякаш излязла от пощенска картичка. Пред една от тях стара жена, приведена, но съсредоточена, бавно пребоядисваше дървена ограда. Всеки замах с четката беше точен, почти деликатен, сякаш влагаше много повече от обикновена боя.
Двама млади минаваха по тротоара. Момичето, елегантно и изпълнено със самоувереност, хвърли подигравателен поглед.
— „Сериозно? Тя още вярва, че може да направи това съвсем сама?“ изкиска се тя.
— „Изглежда, че боядисва на забавен каданс… с това темпо ще свърши догодина“, добави тя с ехидна усмивка.
Момчето избухна в смях.
— „Хей, бабо! Искаш ли да извикаме професионалист? Или си решила сама да ремонтираш цялата улица?“
Старата жена не отговори. Тя просто продължи, невъзмутима.
— „Виж я само…“, продължи момичето шепнешком, „тя сигурно дори не вижда къде слага боята…“
— „Да, това е повече абстрактно изкуство, отколкото майсторене“, отвърна момчето.
После, в необмислен жест, почти за да впечатли момичето, той ритна кофата с боя, поставена до нея. Кофата се преобърна рязко.
Зелената боя се разля по земята… пръскайки всичко по пътя си.
И още преди да осъзнаят какво става… голямо петно достигна роклята на старата жена. Настъпи тишина. Момичето сложи ръка на устата си.
— „О, не…“
Момчето леко пребледня.
— „Аз… аз не го направих нарочно…“
Старата жена най-накрая спря, бавно… остави четката си. И това, което направи след това, ги остави напълно без думи.😱😱😱
↪️ Продължението в първия коментар ⤵️⤵️⤵️.
Старата жена остана неподвижна за миг, после погледът ѝ рязко се промени. Без да каже нито дума, тя леко се наведе, взе бастуна си, подпрян на оградата… и, за пълна изненада на двамата млади, потопи края му в още прясната боя, разлята по земята.
— „Но… какво правите?“ заекна нервно момчето.
Твърде късно.
С бързо и неочаквано движение тя вдигна бастуна и му нанесе рязък удар по крака. Зелена следа опръска панталона му.
— „Ох! Но вие сте луда?!“ извика той, отстъпвайки назад.
Момичето остана вцепенено, шокирано, неспособно да се смее този път.
Старата жена дори не повиши глас.
— „Смешно ли ти е сега?“ каза тя спокойно, гледайки го право в очите.
Момчето, изненадано и унизено, не отговори нищо.
Тя се приближи с бавна, но уверена крачка.
— „Ти разля боята… без уважение. Сега поне усещаш малко от това, което причини.“
Тишината натежа.
С бастуна, все още изцапан в зелено, тя добави:
— „Уважението не се научава, като се смееш на другите… а като разбираш действията си.“
Този път нито един от двамата не намери какво да каже.
