Жена роди в затворническа болница — Това, което акушерката забеляза, я накара да помоли да се извика свещеник.😱😱
Тази сутрин в затворническата болница цареше необичайна тишина. Нямаше шум от тряскащи се врати, нямаше викове, отекващи по коридорите. Тежка, потискаща тишина, която поставяше в неудобство целия персонал.
„Коя е в раждане днес?“ попита медицинската сестра, докато преглеждаше досиетата на затворничките.
„#1472“, отговори колегата. „Тя беше преместена тук преди месец. Няма семейство. Няма информация. Почти не говори — само кимва. Никога не поглежда никого в очите.“
Акушерката, жена, изкована от години трудни раждания зад стените на затвора, изпита тревога, каквато не беше усещала досега. Видяла е майки в окови, страдания, загуби. Но тук… имаше нещо обезпокоително, нещо необяснимо.
Желязната врата изскърца при отваряне. В стаята лежеше млада жена с изключителна бледност, вратата на метално легло, ръцете й върху добре закръгления й корем. Тя не трепереше, не издаваше никакви викове — гледаше на пода, неотстъпчиво, без движение.
Акушерката се приближи бавно.
„Ще бъда тук за вас до раждането на вашето бебе. Мога ли да ви прегледам?“
Младата жена кимна слабо.
Когато се наведе, за да започне прегледа, акушерката внезапно замръзна.
Очите й се разшириха от изненада. Изпусна задушен вик и се отдръпна бързо, задъхана:
„Трябва да извикате свещеник. НЕОБХОДИМО!“ 😱😱😱
👉 За продължението, прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
Там, където се очакваше да чуе редовния сърдечен ритъм на едно крехко сърце, имаше само студената тишина на празнотата. Акушерката, трепереща, промени позицията си, натисна по-силно и задържа дъха си… но пак нищо.
Трепет премина през тялото й.
„Няма удар“, промълви тя слабо.
Стражите си разменяха бързи погледи, усещайки тежката атмосфера, която изпълни стаята.
Тогава контракциите започнаха рязко, и нямаше време за размисъл. Акушерката, решена, захапа устните си и извика:
„Нека веднага да извикат свещеник! Ако детето не оцелее, то трябва да напусне този свят, съпроводено с молитва, не в тишина.“
Жената, лежаща на леглото, не изрече нито дума. Тя само стисна чаршафа с треперещите си пръсти.
След това, изведнъж, един звук. Слабо шумолене, първоначално едва доловимо, след това все по-силно. Сърцето… то все още биеше. Крехко, неравномерно, но биеше.
„То е живо“, прошепна акушерката, облекчена. „То е живо…“
Борбата за всяка секунда се усилваше. Контракциите ставаха по-силни, майката крещеше, стражите я държаха здраво, а акушерката, с непоколебима решителност, правеше всичко възможно, за да спаси майката и детето. Беше като времето да е замръзнало в това затворено пространство.
Накрая, след часове на непоносими болки, един лек звук разцепи тишината. Първоначално почти нечуван, а после все по-ясен. Бебе. Крехко, съвсем малко, със синкава кожа, но беше живо.
То бе поставено веднага под кислород, кожата му бе разтърсена, за да се стимулира дишането му. След това, изведнъж, пронизителният вик на новородено избухна в въздуха.
Акушерката затвори очи, избърса челото си, покрито с пот.
„Благодаря ти, Господи…“
