Нещо се помръдва зад завесите, но не осмелявам да се обърна, застинала от страх.
Нещо се помръдва зад завесите, но не осмелявам да се обърна, застинала от страх. След това мека и тиха глас шепне: „Успокой се…“.😮
На 65 години съм. Живея сама и се наслаждавам на тази избрана самота, където времето се протяга по моя ритъм. Няма разхвърляни играчки, няма смях, който да разкъсва спокойствието, няма тежки отговорности.
Тишината е мой съюзник, редът е моят пристан, свободата — моят единствен хоризонт. Никога не съм имала деца. Никога не съм изпитвала това желание. Не съжалявам за нищо. Наистина нищо.
И днес сутринта седя на стария си износен диван, с чаша горещо кафе в треперещи ръце.
Завесите в цвят на огън танцуват нежно под сутрешната светлина, докосвани от вятър, който не усещам.
Всичко изглежда спокойно. Може би прекалено спокойно. Но изведнъж отново се чува тих, мек шепот: „Успокой се…“.😮
Нежен дъх, едва доловим, като тайна, прошепната от невидимото.😮
Подадох се към завесите и ги дръпнах, но това, което видях, ме шокира.
👉 За продължението прочетете статията в първия коментар 👇👇👇👇.
В продължение на три нощи една и съща сцена завладява сънищата ми: детска стая, нежна, но студена, където оплакващ се, пронизващ глас ме вика — „Мамо…“.
Оплакване, което събужда буря в сърцето ми, което бие неудържимо в гърдите ми, сякаш този вик идва от друго време, от изгубен свят.
Но това не може да е. Аз не съм майка на никого. Никога не съм била.
И все пак това съмнение ме изяжда. Погледът ми се спуска почти случайно върху забравена тетрадка, оставена до мен на дивана.
Странен предмет, покрит с износена черна кожа, белязан от времето, който не познавам. Ръцете ми треперят, докато го взимам. Замръзване в колебание.
Отварям я.
Вътре — избледняла снимка: жена — това съм аз, по-млада, нежна и мечтателна — държа крехко бебе в ръцете си. Отдолу, изписана с изтрито мастило дата: 17 август 1981.
Дъхът ми спира, сякаш съм попаднала в бездната на забравени спомени. Тази дата отеква дълбоко в мен, стиска ми гърдите с тежест, която не разбирам. Търся, но умът ми отказва да разкрие тази тайна.
Изведнъж шум. Присъствие. Нещо се движи зад завесите. Мимолетна сянка.
Стоя неподвижна, неспособна да се обърна, хваната между страх и възхищение, на ръба на мистерия, за която още не съм готова.
