Исках само малко тишина. Малко въздух. Нищо повече. Но това, което видях… ме разтърси много повече, отколкото бих могъл да си представя.
Онази сутрин имах нужда от спокойствие. Да избягам от шума, да се изгубя сред дърветата.
Вървях без посока, унасян от шепота на листата. И тогава – изведнъж – пред мен се изправи едно дърво. Не по-голямо от останалите. Но имаше нещо в него. Странно привличане. Тиха мъдрост. Без да мисля, вдигнах телефона си, за да заснема силуета му в сутрешната мъгла.
🎥 И точно тогава… всичко се промени. 😯
Зад обектива – едно трепване.
Толкова леко, почти нереално. Първо си помислих, че е вятърът. Но не. Беше нещо друго.
Движение. По-скоро… поява.
Това, което видях след това, надхвърля всякакво въображение…
👉 Продължението – в първия коментар 👇👇👇👇.
От сянката на ствола се плъзна една фигура. Грациозна, безшумна.
Сърна. Появи се като дъх, като тайна, твърде ценна, за да бъде изречена на глас.
Мисля, че ме видя. Или по-скоро – ме усети. И все пак не избяга. Погледът ѝ се срещна с моя.
Две секунди. Може би три. Но в този кратък миг имаше древен покой, забравен език между човека и дивото.
Стоях напълно неподвижен. И тя също. После, с плавно и нежно движение, обърна глава и се отдалечи – лека като сън, който докосваме в ранното утро. 😯
Сля се с пейзажа, изгуби се между клоните със същата тишина, с каквато се бе появила.
Сърцето ми биеше лудо. Не от страх. Не от вълнение. Просто чисто, искрено възхищение.
Този миг – уловен почти случайно – запали нещо в мен. Оттогава гледам природата с нови очи. Всяко дърво ми изглежда одухотворено.
Всеки шум – обещание.
И се чудя: колко чудеса ни се изплъзват, просто защото не забавяме ход… не гледаме наистина?
Аз съм само неделен разходчик. Но онзи ден разбрах: понякога мислим, че просто снимаме дърво… а всъщност природата гледа нас.
🌳 Затова – следващия път, когато минете покрай дърво… не го подминавайте. Може би има послание точно за вас.
